Св. Йоан Дамаскин и цялото Предание на Църквата постоянно подчертават и повтарят неизменната истина, че Христос наистина е единственото ново под слънцето. Като събор на живи и конкретни личности, Църквата е изградена върху Него, но не като нова религия, а като нов живот и като квас, който преобразява света и човека в “нова твар”, т. е. “в ново небе и в нова земя”.

Неизказаното единство, което съществува между цялото творение и Христос от началото до Въплъщението на Логоса, съществува поради това, че Бог Логос е Творец на света, а заедно с това и негов вътрешен Логос, живот и светлина. От момента на Въплъщението космосът и човекът стават вечно Тяло на Христос, тъй като Той довежда Бога и света до състояние на взаимно проникване и неслитно (но и неразделно) единство. С това се потвърждава нетленната красота и благост на “този свят” и на “този човек”. Те имат теофанийно* измерение и поради това съдържат в себе си божествената Благост, Красота и Образ. Колкото човекът и светът са по-близо до споменатите ценности, толкова те са по-близо до себе си и до своя смисъл. Колкото те са им по-чужди, токова са по-податливи на злото и смъртта и толкова са по-близко до нищетата и безсмислието.

Бог Логос е изпратеният от Бога Син Божий в света, за да стане светлина на света. След Въплъщението и въчовечаването на Логоса Божий, светлината незалязващо засиява в света и нейният пълен блясък се вкусва зримо.

Триипостасната Единица възвестява на човека Богочовека Христос по величествен начин: първо, като му благовести чрез старозаветните пророци, но и по още много други начини на общение с човека. Ние християните вярваме, че Христос като истина за Бога и човека, дава възможност вкусът на Неговото Въплъщение да се предусети във всички съкровени истини. Вярваме и в това, че Христос присъства във всеки човек, който следва истината. Като има предвид това, Симон Вейл отбелязва: “Независимо от това, колко бързо човек бяга от Христос, всъщност той тича към Неговите обятия, доколкото бяга към онова, което смята че е истинско”. Достоевски казва, че и тогава, когато му докажат, че истината е извън Христос, той по-скоро ще остане с Христос, без истината.

Този свят отхвърли Христос и, въпреки че раздробеният живот на света беше събран в Неговия живот, светът Го уби. Но с това убийство умря и светът и така загуби последния си шанс да стане рай. Сега мислим, че можем да развием нова и по-добра материална култура или да създадем по-хуманно общество, което ще може да ни пази от взаимното унижение. Но, когато беше отхвърлен истинският живот на света – Христос, това беше началото на края.

Християните не трябва да се надяват на съвременните технолози на екзистенциалното безпокойство, разочарование и абсурдност, за да осъзнаят ужасната истина. През своята дълга история християните много често са забравяли значението и смисъла на кръста и са живели така, като че ли нищо не се е случило, но все пак ние знаем, че в света, в който Христос умря, този “природен живот” е доведен до своя край. Светът, който се сблъсква със своята нощ, не може вечно да търпи. Църквата обаче ни уверява, че вечерта не е само край, но и Начало. В Христос и чрез Христос се слага началото на “новия живот”, началото на невечерния осми ден. Времето на света носи зародиша на новия живот. Навлиза се във вечното “сега” на вечния и небесен град Йерусалим, който се изпълва от Своя Василевс – Христос, Който очиства това “сега” и отново го прави време на спасението.

Човекът и светът намират в Богочовека Христос естествена възможност за безкрайно израстване. Тя се съдържа в човешката природа като способност за все по-дълбоко уподобяване на Бога. Възможността за безкрайно израстване на човека по мярата на ръста на Христовата истина е водещ принцип на християнската антропология. Тази възможност не е поробена от природата, защото надхвърля нейните граници. Там, където се появи Божията благодат, природата е победена. Човекът има граници, но и възможности за развитие във физически и аскетико-етически план, обаче извън Църквата не е възможно възрастването извън рамките на природата, та дори и в нейните граници. Човекът не може да излезе извън границите на природата, защото неговата собствена природа е обусловена от изменчивостта. Това обаче е възможно в Църквата, защото в нея природата се запазва здрава със силата на Онзи, Който й дава нейното съдържане. Въплътилият се Логос Божий възвръща на природата нейното истинско и предгреховно състояние, с което човекът ни се открива не просто като човек, а като потенциален благодатен богочовек. Човекът, който отбягва срещата с Богочовека, прилича на самоубиец, който се подиграва и с Бога, и с човека. Както човекът се уподобява на Богочовека, като се обожава, така и Бог снизхожда до човека, като се въплъщава и въчовечава. В Своето Въплъщение Бог Логос стана ипостас на Иисус от Назарет. Според св. Григорий Палама, единството на природите в Личността на Богочовека Христос, е изградено в плана на личността κατ υποστασης (по ипостас), в плана на енергиите κατ ενεργια (по енергия) и в плана на природите κατ ουσια (по природа).

В това единство на Бога със света, Богочовекът ни се открива като критерий. Чрез Него е сътворено всичко, което е сътворено; чрез Него човекът се спасява и придобива пълнотата на своето благобитие. Въпреки че Божественото Домостроителство принадлежи на Св. Троица, на Логоса Божий, то като че ли има някакво чудесно предобразяване и предначертание.

Човекът не може да се открие и да стане плиротично** битие без Логоса Божий. За св. Максим Изповедник Въплъщението е съдържанието и най-дълбоката тайна на Богочовека и спасението. Бог е сътворил човека и света и им се е открил, а човекът е сътворен, за да даде възможност на Бога за Въплъщение. Според св. Дионисий Ареопагит пък Бог е сътворил човека, за да стане богосъздаденият човек причастник на божествените сили и енергии. Тайната на Христос е “тайна, скрита от векове”. Когато я откриваме, ние израстваме, т. е. изграждаме се според мярата Христова. Не трябва да разбираме еволюцията като качествен скок и плод на автономни процеси, а още по-малко като материя, която сама преминава от една форма в друга по силата на някаква необходимост. Еволюцията не трябва да се разбира като качествена мутация и скок. Изграждането на особеността не е плод само на природата, а преди всичко е резултат от присъствието на божествените сили. Колко е бедна антропологията, която се основава върху биологичния цикъл, казва Шпенглер, когато говори за културата, която израства, за да се унищожи в бездната на небитието. Властва безличен цикъл, който не позволява на човека да излезе от рамките на променливостта и тлението. Медицината оправдава своето съществуване с жаждата за безсмъртие, а културата не е нищо друго освен борба против смъртта. Откакто стана Тяло, въчовечавайки се, Христос ни се откри като Истина и Икона***, тъй като стана всичко това, което е Негова икона, т. е. човекът е, а самият Христос стана това, което Неговата икона трябваше да бъде – безстрастен и безсмъртен човек. Това откриване на човека е ядрото на тайната на сегашния и бъдещия свят. Всичко, което беше казано досега, не може да не стане предизвикателство и повод да проверим отново сериозно нашите закърнели понятия и разбирания по много въпроси, които засягат тайната на вярата и Църквата. Това трябва да направи не само секуларизираният човек на нашето време, но и онзи, който смята себе си за християнин: първият – за да открие смисъла на насъщния хляб и глада за Истината, а вторият – за да обнови своя ум и цялото битие с пълнотата на евангелския опит и преживяване на Истината. Изследването ще направим, като наблюдаваме себе си и света sub specie Christi (от гледна точка на Христос) – единственият и съвършен критерий на всички ценности. | списание Мирна, бр. 16, 2002 г.

Бележки:

*Теофания (гр. θεοφανια) – явяване на Бога.
**От гр. πληρωμα – пълнота.
***Икона (гр. εικων) – образ.

Превод: Даниела Минчева
pravoslavie.bg/

Текстът е по лекция в манастира "Св. Архангел Михаил" в Прилеп, изнесена през 1992 г. Публикувана е в книгата на о. Стефан Санджакоски "Богомислие", Скопие, 1993 г.