НАПИСАНА ОТ КОНСТАНТИНОС ДЕЛИКОСТАНТИС

 
 Ако аскеза означава дуалистично отхвърляне на света, живота, тялото и радостта, тогава християнството не е аскетично. Може би понеже философското понятие аскеза, с което се определя постоянното и методично усилие за властване над страстите, е вкоренено в дуалистичните учения, авторите на книгите на Новия Завет отначало не го ползват. Въведено е в богословския език малко по-късно от Климент Александрийски и Ориген. В „Религия и ерос“ Шубарт отбелязва, че християнското учение и християнският етос, както са изразени в Евангелията, не са първоначално аскетични. Само с насилие над текста в учението на Христос някой може да открие аскетични указания. Трябва да отбележим обаче, че това е вярно само по отношение на дуалистичната аскеза, която няма нищо общо с учението на Христос.

 Ако обаче тя е самопреодоляване, отказване от собствената воля и смирение, то тогава християнството не само че е аскетично, но е изключително и само аскетично. „Цялото християнство като православна догма и етос е постоянен аскетизъм”. А Мандзаридис допълва: „В рамките на християнството аскетизмът… не е външен елемент, а основна последица в образованието на новия, в Христос, човек. Отричането от всичко, което в християството е основата на аскетичния и монашески живот, е представено от самия Христос като условие за всички, които искат да Го следват: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24)”.

Християнството дава правилна посока на аскезата и ѝ придава истински смисъл, свързвайки я с есхатологичното евангелие. Аскезата не обслужва, както неоаскетизмът, светското блаженство, не печели просто някакви точки в една предварително загубена битка със смъртта, а е предвкусване на есхатона; тя е оличностяване на есхатологичната природа на християнството, която в православието е особено жива. Всеки православен трябва да бъде ученик на „университета на пустинята”. „Никой не може да получи небесното царство с учене”. Не от ученето, а от аскезата извира спасението.

Следователно аскезата е друга дума за християнското, за църковното битие, тя е самата сила на живота в Христос. Православният живот е една екзистенциална битка, упорит и в същността си безкраен път в милостта на безкрайното Божие човеколюбие. За да напредва някой по пътя на аскезата, той трябва да изостави не просто света, а и собствената си воля, индивидуалистичния си начин на живот, алчността си, светското мислене. Ако искаш да видиш благата, които Бог е приготвил за тези, които Го обичат, роди се в пустинята на отричането на тялото и избягай от света. А кой е светът – това е желанието на очите на плътта и високомерието на помислите…”. В крайна сметка православната аскеза е „динамично преживяване и израз на християнския църковен живот, който е общ за всички вярващи, клирици (монаси) и миряни, мъже и жени”. Няма професионални аскети, виртуози на аскезата, от една страна, и „аматьори” – от друга.

Всички вървят по един непрекъсваем път в опита да отрекат и да преодолеят егоцентричното самообтжение – това вечно изкушение на човешкото битие. Затова и обобщението на аскезата е смирението – венецът на християнина.

Затова смирените и разкаяли се - блудният син, блудницата, митарят, разбойникът, са аскетични личности.

Така, православната аскеза не е потискане на човешката природа и мазохистично самоизмъчване, водещо до неврози, а въставане срещу метежността на егоистичната воля. И затова тя няма връзка с унинието и с депресията. Депресивният аскетизъм не е православен. Само което е светлина е православие. Православието е етос на радостта и общението срещу самотата и изоставеността, възкресен празник и отдих, различен от празното, потискащо „свободно време” и нихилистичното безделие. Ако западната култура беше светлина, движението на Просвещението нямаше да се обърне срещу християнството.

И понеже православието е светлина, такива движения не се зародиха в неговото пространство, независимо, че му бяха временно налагани отвън. Не беше обожествена логиката, тя не стана никога абсолютният монарх на културата. Логиката на православния човек е просветлена, храни се от чистото сърце. Наистина, в Православното предание логиката не е автономизирана от сърцето и затова не е безсърдеча, хипертрофична, разрушителна, откъсната от живота и опасна за живота, индивидуализирана и антисоциална. Православието е живот, събрание и общност, етос на Евхаристията (благодарението) и общението.

Ние преживяваме тайната на Бога, на света и на човека като връзка. „Бог на православието е най-антииндивидуалистичният и общностен Бог, Бог на връзките”.[ Живот без Бога, живот без връзка, без евхаристиен етос е ад, тъй като адът е отричане на общението или неспособност за общение – преживяване на любовта на Бога като заплаха, а на ближния като „чужденец”, като опасност за нашия живот, като наш ад. Няма аскетичен етос без общение, без участие в живота на Църквата. Православната аскеза не води до изолиране от света, до отхвърляне на света заради постигането на всяка цена на лично спасение – няма подобно нещо. Самото спасение не е личен акт, но е съвместно спасение. Нашата аскеза ни обединява с Бога, със света и с братята ни. Не може да вървим към Бога, обръщайки гръб на ближния.

Аскезата е неразривно свързана и с божествената Евхаристия: най-задълбоченото действено възприемане на творението. Днес бихме могли да говорим и за екологично действие на аскезата. Човекът тук се проявява не като владетел и господар на творението, а като негов управник, свещеник, който го предлага на неговия Създател.

На това място значението на православното аскетично предание, „аскетично-литургичният опит на православието”, са безценни. Съвременният човек разбра, че технологията не е само приятел и благодетел, но и възможен тиранин – потисник, който заплашва не само духовната, а и физическата ипостас. Затова все по-често се чуват драматични призиви към промяна на акцента от икономиката върху екологията, от хладното потребителско мислене към една аскетична култура, екологичен хуманизъм и т. н. Става все по-ясно, че замърсената околна среда (екологичната криза) и замърсеното човешко битие (хуманитарната) имат общи корени в отчуждаващата антропоцентрична култура.

Пергамският митр. Йоан (Зизиулас), който описва екологичната катастрофа като престъпление срещу природата, смята че и в тази област приносът на православното аскетично предание може да бъде решаващ. „Православието… днес е изключително актуално, поради аскетичния дух, който го отличава. Съвременният човек изглежда дотолкова се подчини на индивидуализма, че има остра нужда да му се припомни, че не е господар на творението, а негов управник и свещеник, предлагащ го на Създателя Бог, провъзгласявайки, че Му предлага Твоето от Твоите. Православното аскетично предание, което е напоило мисълта на православните народи със значението, което се отдава на поста и лишението, има какво да каже и на съвременния човек, поробен от страстта на излишеството и потреблението и вече застрашен от изчерпване на естествените източници на живот на планетата: едно изчерпване, което рано или късно ще доведе живота на този свят до неговия край, както твърдят вече и мнозина сериозни учени”. Действително, едно човечество, обърнато към материалното блаженство, а не към истината, не би могло да оцелее.

Превод: Златина Иванова

 /dveri.bg/