Нека оставим Бог да ни изненада, нека Му позволим да отмени и подлуди нашата логика. Много пъти съм го писал и още толкова съм го казвал в беседи, че в наши дни съвременните християни твърде много са ограничили светостта. Стеснили са всичко най-широко и просторно, открито и човеколюбиво - т.е. прегръдката на Бога. Когато вярваш, че светците са само аскети, монаси, оставяйки отвън светостта толкова души, които живеят и дишат Божията благодат, тогава си разрушил всичко най-значимо, което има този живот – изненадата и обратът. Не, светци не са само монаси и свещеници с дълги бради, изтъркани раса и неземно поведение.

Има и някои светци, разпнати, но радостни, с човеколюбиви сърца, които живеят в нашата енория, в нашето село и град, там, в съседното помещение на жилищния блок, болницата, затвора или психиатрията.

Не съществува по-голям грях и същевременно отмяна на красотата на живота от това да ограничаваш с твоето религиозно тесноумие разнообразието на Божието присъствие и особено парадоксални пътища, по които то се изразява. Раят е една невероятна  красива изненада, а ти го искаш като прозявка, която те умъртвява. Божието присъствие е нещо неочаквано, а и ти го искаш като нещо очаквано. Бог обаче няма да се съобрази с твоите изисквания и - напук на нашата логика - ще остане непредвидим.

Защото Бог, колкото и да ни се иска, не се затваря в нашите идеи, не влиза в нашите разбирания, не се губи в нашето тесногръдие. Винаги, ама винаги ще ни убягва. Докато казваме Намерихме Го!, ще изчезва, и докато казваме, Познах Го! ще става непознаваем. Когато кажеш “Мой е!”, ще стане чужд, и когато кажеш Спечелих Го, ще се изгуби.

И всичко това го казвам, защото тези дни се запознах с един клирик, който няма дълга брада и коса. Не е „строен” и “аскетичен”. Но, повярвайте ми, такова човеколюбиво и милостиво сърце, такова смирение и любов, равновесие и хармония от години не бях срещал.

Още един път Бог ме изненада. Уверих се, че благодатта духа и живее където иска и не ни дава отчет. Отново разбрах, че духовният живот, опитът в Христос не се преживява от онези, които го използват, за да изградят техния мит и профил, а от тези, които съблякоха и смачкаха до смърт себе си и позволиха на Бога да ги победи. Защото тайната на духовния живот ще остане винаги една - да позволим на Бога да ни плени чрез Своята любов.

Нека отворим очите си, нека разширим душата си, за да видим, че до нас съществуват свети хора, всекидневни, простодушни, с прости всекидневни дела. Които живеят безшумно и пръскат чудото на човечността, радостта и човеклюбието на Бога.

Светците на бъдещето няма да живеят единствено в манастири, нито на всяка цена ще са расононсци, а ще са някои прости души, неподозиращи, невинни и човеколюбиви, които в съседните апартаменти ще живеят техния ад без да губят надеждата за Рая. И те ще са тези, които ще вкусват Рая и Божията благодат, защото никога не повярваха, че я заслужават. И помнете това -  ще носят сини джинси. . .

Написано от о. Харалампос Пападопулос   

превод: Константин Константинов

 http://sveticarboris.net/