.
 .
 .
 В мълчаното пропило вечността облякох фестон от тишината. Във висините струйка от звезди наметнах шалчето на мама. Накокържен свод дъга блести обух обущата на празнотата. В  процесията на метежен ден тълпата диреше спасител.
 Татко ме повика помаха ми с ръка приведен, стиснал гърло, смазан от разяждащата болка в душата врязана в челото му, белег от небето. Тъгата играеше своя танц лежерно, пеперуди се гонеха нехайно под напор на  вихрушка... Излязохме с татко от местната квартална фурна и тогава, видях как незгодата жадно изпива взора му. Той бавно дръпна от свитата цигара, димът й като острие се впи  извътре му, да прогони свилата гнездо прокоба, която спеше - смрад на мекотело.
 С топъл самун сдобихме се от близката пекарна и всеки хапка разломи си, от този залък, който пари, но сладко в устата топи се, сякаш нафора, или оживяващ спомен  по първата целувка...
 Залък от кротостта на татко, засмяхме се и тогава тълпата стопи се в мръкнилото скри се. Когато отломих поредния  за Помен погалих шалчето на мама. А тя ме погледна през очите на небитието, молитвата й прокънтя  разкъса пелената на времето що всичко разделя.  С топъл самун сдобих се и  с топлото шалче... залък от благостта на татко и от молитвата на мама нацелувана.

И нямаше думи...
Sidhaartha Т. П.

"С топъл самун сдобихме се от близката пекарна и всеки хапка разломи си, от този залък, който пари, но сладко в устата топи се, сякаш нафора, или оживяващ спомен по първата целувка..."
И аз имам спомени от кварталната фурна до Стария мост в Пловдив, но съм ги разказал примитивно - 1 към 1. Изненадваш ме с изказа си. Запомнящ се! Информацията тук е много лична, нарекъл я бих дори трагична. Дано се лъжа!
Поздрави и благодаря за избора...
П и е р

Понякога липсват думи. Има само усещане...

Истина е. С благодарност че посетихте моя скромен блог