(Христологичното решение на св. Николай Кавасила) 
 
В дискурса на съвременното православно богословие темата за обожението на човека има екзистенциално значение за сотириологията, а оттам и за антропологията и етиката. Не е случайно, че в парадигмата на неопатристичния синтез светоотеческият концепт θεώσις - заедно с богословието на нетварните енергии - се превърна в своеобразен предел на сотириологията, което впоследствие формира христологично обоснованата антропология на обожението. Настоящият текст е предложение за проблематизирането на този ключов сотириологичен и антропологичен въпрос през призмата на една неприкрита дилема: дали обожението на човека е по енергия или по ипостас? Тази дилема не е привидна, а е резултат от една станала вече хронична постмодерна богословска апория, а именно разкъсването на иначе органичната връзка между енергологията и ипостасологията в рамките на антропологията. Не е трудно да се забележи, че през последните десетилетия в редица богословски съчинения темата за обожението1 се осмисля изключително в дискурса на енергологията, а понятието енергия е едва ли не единствената сотириологична категория2 . Разбира се този енергологичен дискурс на православната сотириология и на антропологията на обожението е напълно релевантен, особено като се има предвид силната полемична интонираност, с която се характеризира богословстването за нетварните божествени енергии през ХХ век3 
В този контекст страстното отстояване на истината за нетварността на божествените енергии (= благодат) и за строго енергийния характер на обожението - които несъмнено имат ключово значение за светоотеческата сотириология и антропология – нерядко преакцентира енергологичния дискурс и води до неговото своеобразно „автономизиране” за сметка на ипостасологичния (= персоналистичния) дискурс. Разбира се тази постмодерна богословска дихотомия, не се корени в светоотеческото богомислие, но тя все пак присъства латентно в съвременната богословска мисъл и във връзка с други подобни дихотомии – личност-природа, христология-пневматология, институция-харизма и т.н. Следи от нея могат да се открият още в мисълта на Владимир Лоски, който поставя акцент върху „свръхличния апофатизъм на енергиите”4 и в известен смисъл „дефункционализира” христологията в контекста на идеята за двете икономии – на Христос и на Светия Дух5 . По-късно в богословстването за нетварните божествени енергии може да се забележи известна склонност към тяхната „онтологизация” (т.е. към онтологичното им отделяне от Ипостасите на Троицата в една особена „икономия на енергиите”) и към отричането на тяхната въипостазираност (= оличностеност). Това има екзистенциални последици за сотириологията и за антропологията на обожението, най-вече поради разкъсването на органичната връзка с христологията, а оттам и невъзможността за автентична богословска теория за личността6 . Темата за обожението обхваща в себе си всички аспекти на споменатата апория - въипостазираността на енергиите, функционалността на христологията (посредством христологичния енергизъм) и благодатното придобиване на ипостасността в Христос, или с други думи органичното свързване на енергизма и персонализма в един синтетичен богословски дискурс. Споменатата постмодерна апория изправя съвременната богословска мисъл пред предизвикателството да търси пътища за по-дълбокото осмисляне на обожението по енергия в ключа на христологията като рамка и контекст на антропологията на обожението. Преоткриването на христологичния хоризонт на антропологията на обожението е от особено значение за автентичното православно богословстване за личността, което е не само еклисиологично релевантно, но и може да бъде своеобразна интелектуална керигма в епохата на посткласическата философия, опитваща се да преоткрие понятията енергия и личност. И като път на това преоткриване тук предлагаме христологичното решение на св. Николай Кавасила с неговото учение за обожението като охристовяване. Богословската мисъл на великия църковен отец от ХІV век ни предлага една светотайнствено промислена христоцентрична антропология, в която събитието на обожението или охристовяването извира от онтологията на живота в Христос като харизматично-еклисиологична реалност. Макар в неговия богословски речник понятията енергия и ипостас да са рядкост, богословстването за динамизма на човешкото съществуване като нова ипостас по Христос (по израза на Кавасила) открива удивителния синтез на енергийното и ипостасното измерение на антропологията на обожението. В този смисъл обръщането към мистагогийното богомислие на свещения автор може да допринесе за корективното преосмисляне на спомената богословска апория в перспективата на светотайнственото богословстване за човека и неговото обожение в Христос. С оглед на това тук ще започнем с два съществени момента от светоотеческото богословстване за нетварните енергии – ипостасологичния и христологичния - и след това ще проследим как св. Николай Кавасила изгражда върху тях своята христологизирана концепция за обожението.

доц. д-р Свилен Тутеков

1 По темата за обожението в контекста на светоотеческото богословие виж забележителното изследване на Норман Ръсел „Учението за обожението в гръцкото патристично предание” (Russell, N. The Doctrine of Deification in the Greek Patristic Tradition. Oxford 2006).

2 Пoдoбна кoнстатация прoзира в заключениетo на студията на Аристoтел Папаникoлау „Бoжиите енергии и Бoжията личнoст”, в кoятo се прави сравнителен анализ на бoгoслoвиетo на Владимир Лoски и на митр. Йoан Зизиулас. Вж. Papanikolaou, A. „Divine Energies on Conceiving the Transcendent and imanent God”, in: The Theology of John Zizioulas. London 2008, 375–378.

3 Пo въпрoса за бoгoслoвиетo на нетварните бoжествени енергии в гръцкoтo бoгoслoвие през ХХ век вж. oбзoрнoтo изследване на Светoслав Рибoлoв „Възвръщане към мистичния опит на отците (Учението за нетварните божествени енергии в гръцкото богословие на ХХ век)”. София 2014, 15-102.

4 Спoред Б. Лубардич тoзи мoмент oт бoгoслoвиетo на Вл. Лoски честo се преакцентира. Вж. Лубардић, Б. „Шта jе тo људскo биће? - савремена правoславна антрoпoлoгија: прoсoпoлoшки правац”. – У: Бoгoслoвље, бр. 1-2, Беoград 2010, с. 194.

5 Спoред o. Никoлаoс Лудoвикoс заслужава внимание фактът, че в съчинениетo на Владимир Лoски „Oчерк върху мистическoтo бoгoслoвие на Изтoчната Църква” в главата за бoжествените енергии иметo Христoс се спoменава самo веднъж, кoетo вече гoвoри за „дефункциoнализация” на христoлoгията. Вж. Λουδοβικος, π. Νικ. Ο μoχθος της μεθοχης (Εἶναι καὶ στὸν Γρηγόριο Παλαμᾶ καὶ τὸν Θωμᾶ Ἀκινάτη). Εκδ. ΑΡΜΟΣ, Αθήνα, 2010, 30-31. Тoва мoже да се дължи на „метoда” на Лoски (кoйтo следва главнo Диoнисий Ареoпагит), кoетo верoятнo има за пoследица пoявата на две икoнoмии - на Христoс и икoнoмията на Светия Дух. Пo въпрoса за двете икoнoмии в бoгoслoвиетo на Вл. Лoски вж. Jагазoглу, Ст. Светoтаjнски исихазам. – У: Свети Григoриjе Палама у истoриjи и садашњoсти. Србиње-Oстрoг-Требиње, 19-21 oктoмври 2001, с. 54. 

6 Тoва мoже да се види у някoи интерпретатoри на паламитскoтo бoгoслoвие. Пo-пoдрoбнo вж. Λουδοβικος, π. Νικ. Ο μoχθος της μεθοχης, 21-22.

следва продължение