Навсякъде, където Сатаната се появява в Библията като член на Божия съд, той играе ролята на обвинител. Този негов образ е най-ярко разгърнат в увода към Книга на Йов, където той се появява заедно със „синовете Божии“, за да „застанат пред Господа“. Под синове Божии в този стих следва да се разглеждат ангелите, дошли да отчетат пред Бога делата си. Сатана е запитан от Бог „отде дойде“. Отговора и следващият го диалог идват да подскажат, че този Сатана е част от „синовете Божии“ и присъства, за да отговаря пред Господ. Сетне той играе ролята на прокурор, виждащ само беззаконие и поставящ под съмнение благочестието на Йов. Това което Книга на Йов пояснява е, че Сатана е подчинен на Бог така, както другите ангели; няма власт над човешката душа; изкусител е той, не Бог[18]; нуждае се от божието разрешение, за да посегне на праведниците.

Подобно гледище за образа на Сатана е застъпено в Книгата пророк Захария 3:1 – 2, където той противостои на великия йерей Иисус Навин и народа на Ханаан, който Иисус представлява; противостои и на Ангела Господен, който го призовава да мълчи.

В тези пасажи Сатана е изкусител и подбудител. В Първа книга на Паралипоменон (Хроники) 21:1 подбужда Давид към греха на преброяването на населението. Вероятно Давид е заповядал това преброяване ок. 975 г. пр. Хр. Някои изследователи намират за логично след въстанията на Авесалом и Сава владетелят да пожелае да преоцени военната си мощ при опасността от други размирици.Преброяването отнема девет месеца и двадесет дена, което говори за стабилно военно положение в Израел. Това е характерно за по-късният период от управлението на Давид, не и за ранния. Във Втора книга Царства 24:1 вместо Сатана като внушител на този грях е разпознат самия Бог.

„Имайки предвид факта, че някои по-стари концепции виждат във всички деяния, добри или лоши, действието на самия Бог, възможно е автора на Хрониката (Паралипоменон) или дори самият Захария, да е бил повлиян от зороастризма, въпреки силното отрицание на еврейския монизъм към иранския дуализъм.Непосредствено влияние от вавилонската концепция за „обвинителя, гонителя и угнетителя“  е невъзможно, предвид че следите от такова, ако то съществуваше, биха били видими и в по-ранни библейски текстове.“

 Уикипедия

 

Този човек няма лице,
няма лице…
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси –
(една след друга,
една след друга)…
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.
Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. –
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ…
Трагично огледало…
Динамичен отпечатък…
Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.
Парчетата напомнят за мнозина.

Константин Павлов
1984 г.