“Хората останаха сами, както желаеха*: великата предишна идея ги напусна…

И те отведнъж се почувстваха безмерно осиротели… Но великата идея за безсмъртието беше изчезнала от техните мисли и сърца и тя трябваше да се замени… И цялата предишна любов към Онзи, Който именно е бил безсмъртие за техните майки и бащи, за бабите им, се беше устремила към природата, към всяко стръкче. Те биха възлюбили земята и живота неудържимо и толкова по-силно, колкото повече осъзнаваха своята преходност и ефимерност.

Не можеха да обичат с онази, старата, голямата любов.

Бяха почнали да забелязват слабостта си и се мъчеха да откриват в природата такива явления и тайни, каквито не бяха и подозирали по-рано, защото гледаха природата с други очи…

С пробуждането си биха бързали да се целуват един друг, за да се обичат, без да губят време, понеже съзнаваха, че дните им са кратки, че това е всичко, което им остава.

…Сега живееха само за този свят.”

 “Юноша”
Ф.М. Достоевски