Този човек няма лице,

няма лице…....
Няма...
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси –
(една след друга,
една след друга)…
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. –
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ…
Трагично огледало…
Динамичен отпечатък…

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

Константин Павлов

1984 г.

 
Спомнете си! ... защо !?

(Изображенията са от нета)