„Могат да ме накарат – съвременната тоталитарна цивилизация е достигнала до тези възможности – да бъда принуден да предам. Тогава аз трябва да избера: или да предам и да остана жив, или да не предам и да ме убият. Понякога, поне така би трябвало да бъде, аз избирам да не предам и да загубя живота си. Знаете ли защо избирам да загубя живота си? – Защото не мога да понеса да остана сам-без-себе-си. Защото не мога да понеса, че никога няма да се срещна отново с онзи не-предател, който бях, преди да ме накарат. Ще бъда лишен от себе си. И аз избирам себе си с цената на живота си. Следователно дори животът ми не се покрива с моята самост. Аз съм една вече шеметно дълбока самота. Тая самота е ужасната участ на човека. Тя също би могла да бъде преодоляна в предел. Единствено, ако има един Съм, в който аз вечно съм. Който има за мен вечна памет. Тоест отново в Бога. Отново се връщаме към христиняството.“

„Цялата ми радост от християнството винаги е била свързана с това, че християнството не е лековерие.“

 „Човек се надява на какво ли не. Надеждата по някакъв начин се диша даже. Тя се подушва, тя трудно може да се обоснове. Чуйте как вика птицата, когато е наранена. Нейният вик е просто рекация на болката. Чиста телесна реакция. Сравнете с това как вика човек. Неговият вик винаги е адресиран. Дори да не е съзнателно адресиран. Когато викам, аз мога да не знам към кого викам, но моят вик на болка никога не е като на птицата. Той винаги се насочва към някого, което означава, че има Някого, на когото аз се надявам пред-разсъдъчно. Не в смисъла на „предразсъдък“, а на „преди разсъдъка“. Надеждата може да се диша с дъха на болката, може да се диша с дъха на радостта, защото обикновено и радостта си адресирам към някого. В нашата радост, доколкото е човешка радост, винаги се съдържа и елемент на благодарност. Кому благодарим? Има някакъв хоризонт, на който се очертава очертанието на Онзи, на Когото се надяваме и на когото благодарим.“

„Смисъла на тези неща изглежда може да види само човек, който има вкус да се замисля. За който битието, което живеем, не е безпроблемно. Ако се решим да мислим – това е вече наградата на философа – ние ще се срещнем с един невероятен празник. С ето този, например, мисловен пир, че ще се убедим, че битието е чудо. И това чудо ни го доказва разумът. Онова, което никога няма да мога да обясня: какъв е смисълът да си мислим за тези неща. Какъв е смисълът да се питаме за тези неща, защото ние можем изобщо да не се питаме за тях и да си живеем, както си живеем, без да ни интересува чудо ли е нашето съществуване.“

 проф. Калин Янакиев 

Виж - https://www.youtube.com/watch?time_continue=19&v=6MVxsSruGyE