Православното духовно предание е формирало ноетичната, т.е. сърдечната, монологичната, чистата молитва, так нар. „Иисусова молитва”. Това е начин на молитва, който се състои в отдалечаването на ума  от всеки плътски помисъл и световна мисъл,  в неговото съсредоточаване в помненето на Иисусовото име чрез постоянно повтаряне на призива „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”.

Посредством непрестанната аскеза, трезвение и бодърстване  трябва  да се съсредоточим в нас,  т.е. да съсредоточим ума в сърцето и след това да съберем нашето сърце от лукавите и суетни помисли, като го оставим да бъде обляно от пламъка и чистотата на Духа, за да пребъдваме непрестанно – каквато и работа да вършим, и в което и състояние да се намираме – в общение с живия Бог и Господ[xvii]. Тя е молитва като трайното стоене пред Бога, молитва, която се извършва постоянно и  непрекъснато, както дишането и пулса на сърцето, а нейното упражняване се състои в прегръщането на сърцето от благодатта, която непрекъснато бди над вътрешната чистота на човека и цялото внимание е насочено към призоваването на името на Господ Иисус Христос[xviii]. Тя е молитвата, която „без да механизира вътрешния живот, обратно, помага в това да го освободи, да го обърне към съзерцанието, като постоянно отдалечава от сферата на сърцето всеки допир до греха, всяка мисъл или образ, който идва отвън, което става чрез силата на пресвятото име на Иисус”[xix].

Най-висшата форма на молитва е онази, която пропъжда от ума всякакъв рационалистичен елемент и цялата става слово, което не е друг, освен името на Иисус, Който е  нашето прибежище и спасение.

Онова, което има решително значение за молещия се човек, е „да не празнослови, а да простре ръце и да каже: Господи, както искаш и както знаеш, помилуй ме. . .”[xx].  То е „да вика и казва: помилуй ме! Без да движи устни, а викайки с ума; и  бидейки мълчалив, защото Бог слуша”[xxi]; безмълвието „е тайна на бъдещия век, а думите са оръдие от този свят”[xxii]. Дълбокият опит и знакът за пълнотата на молитвата е нейното преминаване от всяка форма и схема, от движенията и думите, към увереността „на застигането на Господа, от Който е бил застигнат”(50 – Филип. 3:12). Тогава молитвата реално става предвкусване на есхатологичното съвършенство, знак за бъдещия век, предизобразяване на тайната на окончателното обожение на съществата.

Нашите духовни отци и учители са ни предали, че „истинската молитва е онази топлина на сърцето, която се намира в молитвата  „Господи Иисусе Христе помилуй ме”, Който, както казва в Евангелието, е дошъл, за да  запали огън в земята на сърцата ни, който ще изгори страстите и ще доведе до радост и покой в нашата душа”[xxiii]. Истинската молитва е била сведена и отъждествена  с произнасянето на Иисусовото име, „името, което е по-горе от  всяко име”(Филип. 2:9).

Истинската молитва, изпълнена с внимание и чужда на всякакъв екстаз и ентусиазъм, не придава на Бога някаква каквато и да е картина: „желаейки да видиш лицето на Отца, Който е на небесата, изобщо не търси форма или схема, която да приемаш по време на молитва. Не копней да виждаш Ангели или Сили или Христос със сетивата си, за да не станеш напълно безумен и вместо пастиря да приемеш вълк и да се поклониш на враговете демони. Началото на прелестта е тщеславието на ума, който бидейки движен от него, се опитва да опише божественото във форма и очертание”[xxiv].

Св. Макарий Египетски ни увещава „да внимаваме в името на нашия Господ Иисус Христос със съкрушение в сърцето... Тогава в покой ще видиш Неговата божественост да почива върху тебе, която ще пропъди мрака на страстите,  които са в тебе, ще даде на  вътрешния човек чистотата на Адам, която имал в рая – това благословено име, на което  се позовал евангелист Йоан, наричайки го „светлина на света”, „сладост, на която не можем да се наситим” и истински хляб на живота”[xxv].

Общението на човека с Бога, което е целта на аскезата и трудът на молитвата е  „промяната” на човешката природа, излизането от пространството на смъртта и влизането в светлината и в живота, който е Христос. Всеки друг опит, дори религиозен или нравствен, е крах, грях и смърт, а само Христос е реалността на живота, на участие в Божия живот”[xxvi]. Иисусовата молитва е търсенето и намирането  на тази превъзходна реалност, на „едно е само потребно”(Лука 10:42), която е Христос, единственият Ходатай между Бога и творенията (1 Тим. 2:5) Името на Иисус е форма на Неговото присъствие, име, в което се обобщава цялата  тайна на нашето спасение за всички времена и в целия всемир, цялата благодат на преобразяването и съзерцаването на небесното царство, опрощаването на греховете и съкрушаването на изкушенията, победата над страстите и прогонването на демоните, чистотата на сърцето и увереността за божествената епифания.

Опитът на светците поучава вярващия, монаха и мирянина: „да пребъдва непрестанно в името на Господ Иисус, за да може  неговото сърце да  погълне Господа и Господ – сърцето  и двамата да станат едно.  Разбира се, това не е въпрос на един или два дена, а е нужно много време. Защото е нужна голяма борба и много време, за да бъде прогонен врагът и да се всели Христос, а чрез слизането на името на Господ Иисус в дълбините на сърцето да бъде съкрушен змеят, този, който го владее, и да бъде спасена и оживотворена душата. Затова не отделяйте сърцето си от Бога, а  пребъдвайте в очакване и винаги пазете сърцето чрез помненето на нашия Господ Иисус Христос, докато се  засади името на Господа в сърцето. . .за да се възвеличи Христос във вас”[xxvii]. „Бичувай враговете чрез Иисусовото име; защото на небето и земята няма по-мощно оръжие; и няма какво друго да се добави. Нека помненето на Иисус се прилепи към твоето дихание и тогава ще узнаеш ползата от безмълвието”[xxviii].

Иисусовата молитва въплъщава простия и динамичен характер на православното благочестие, което се съсредоточава в една уникална личност и реалност –  във въплътилия се Христос.  Истината за човека се открива в тази уникалност на Иисус Христос. Призоваването на Иисусово име „е средство, за да приспособим в нас тайната на Въплъщението. Тя е мощно средство за единение с нашия Господ. Да се съединим с Христос е по-голямо благословение от това да стоим пред Него или да се спасим чрез Него. Единението е по-велико от присъствието или размишлението. Разбира се, нищо не може да премахне разликата между Твореца и творението. Съществува обаче  реално единение на човечеството и на нашите личности с нашия Господ, което става възможно чрез Въплъщението на Иисус, единение, което употребата на Иисусовото име може да изрази  и да укрепи”[xxix].

Иисусовата молитва е метод на духовния живот, който е бил възлюбен от всички вярващи, защото поради своята простота и лекота е възможен за всеки човек, при всяко обстоятелство от живота и във всяка една епоха. Христос е възлюбил всички хора и е умрял за всички хора. Затова всички трябва да обичаме Иисус и постоянно да помним Неговото име.  Особено хората от нашата епоха – където самото устройство на  техния живот граби от времето за молитва –  чрез „Иисусовата молитва” биха могли „да си помогнат естествено не за някакво бягство от материалното, а за отнасянето на  цялата тяхната реалност към Бога, за преобразяването на тази реалност, на тяхната плът и дух в благодатта на Христос, за влизането и насаждането на тяхното аз и  целия свят в новия живот”[xxx].

Подвигът на Иисусовата молитва  „може да се включи в най-изчистения „метод”, но и тайно и  спонтанно да се вмъкне в живота  на крайно заетия  човек, който „няма време да се помоли”: за да избяга човекът за момент от голямото забвение и да се изуми сред Парусията. . . Исихазмът би могъл да предложи  на новите пустинници в индустриалната цивилизация този мир, това задълбочаване, тази способност за приемане, това осветляване на всекидневието от радостта, където само тези неща могат да направят Християнството нещо по-различно от идеология”[xxxi]. Да призоваваме мълчаливо, но сърдечно Иисусовото име сред постоянното развлечение и объркване, врявата и гнета на нещата, във всеки един момент и при всяко обстоятелство на днешния  живот, представлява акт на освобождение, защото грабваме нещата от света и самия свят и ги правим жилище на Христос,  поставяме Неговото име като божествен печат върху всички неща и човекът става „извор”, незаспиващ свидетел и се съединява с всички[xxxii]. Защото грабваме нещата и самия свят и от абсурда  ги въвеждаме в пълнотата на Църквата, във времето на радостта и на истината, съединяваме ги с Църквата, която е Христос[xxxiii].

aвтор: протопрезвитер Михаил Кардамакис
превод: Константин Константинов

 
[xvii] Αββάς Φιλήμων, ένθ, ανωτ, σελ. 244.
[xviii] Vl. Lossky, ένθ, ανωτ.  σελ. 249-250.
[xix] Пак там, σελ. 249.
[xx] Μακάριος ο Αιγύπτιος,  P. G. 34  249A.
[xxi] Ι. Χρυσοστομος, P. G. 52, 458.
[xxii] Ισαάκ ο Σύρος, ένθ. ανωτ,  σελ. 365.
[xxiii] Γρηγόριος ο Σιναΐτης, Φιλοκαλία τ. 5.
[xxiv] Νείλος ο Ασκητής,  P. G. 79 1192-93).
[xxv] Βλ. Αρχ. Σ. Κραγιοπούλου, Ευάγριος ο Ποντικός καί ο Μακάριος ο Αιγύπτιος, Ορθόδοξηος Πνευματικότης, σελ. 20.
[xxvi] Χρ. Γιανναρά, Η μεταφυσική του σώματος, σελ. 233.
[xxvii] Ι. Χρυσόστομος, Φιλοκαλία τ. 4, σελ. 222 εξ, 247.
[xxviii] Ι. Κλίμακος, ένθ, ανωτ. σελ. 104, 156.
[xxix] Μοναχού της Ανατολικής Εκκλησίας,, Η επίκλησις του ονόματος του Ιησοῦ, Αθήνα, 1970, σελ. 29,30.
[xxx] J. Meiendorff, Die Orthodoxe Kirche gestern und heute, σελ. 277 εξ.
[xxxi] Ol. Clement,  Η θεολογία μετά τόν ”θάνατου του Θεοῦ”.
[xxxii] P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. σελ. 253.
[xxxiii] Μοναχού της Ανατολικής Εκκλησίας,, Η επίκλησις του ονόματος του Ιησοῦ, Αθήνα, 1970, σελ. 39.