Човекът и молитвата

Молитвата не е някаква добродетел или дълг. Тя представлява естествено съвършено състояние на човека, на неговия живот и етос и открива същността на човешкото битие и неговото реално призвание. С други думи, тя обяснява самия човек, който винаги се разбира във връзка и отношение с Бога.

Тя е откровено личностно действие, съзнателна и доброволна връзка на човека с Бога. Ако не можем да живеем без Бога, тогава не можем да живеем без молитвата,  защото чрез нея се доближаваме до Бога и стоим с дръзновение пред Него, ставаме съобщници на живота и свидетели на Неговото царство, на Неговото спасително снизхождение и дейност в настоящия свят.  Молитвата е онази „прозрачност на човека, където Бог се открива. В молитвата откриваме Онзи, на Който „е лесно да се довериш”, Онзи, заедно с Който „е лесно да живееш”, Онзи, Който в нашето най-голямо нещастие отваря пътя на надеждата и в светлината на Неговото идване прави бъдещето възможно за нас”[i].

Човекът не може да живее без молитва, защото без нея той е отчужден от Бога – факт, който означава отчуждение от собственото му „аз“, отхвърляне на изгарящия копнеж на неговото сърце, който го определя като човек, отхвърляне на естествено движение на живота му, който е път към Бога, чрез което побеждава смъртта. Човекът „отвъд всички страсти и всички откъслечни  желания, разбира, че е човекът на копнежа, желаещият от Откровението, човекът с един и единствен копнеж – копнежа  по Бога”[ii].

Светецът, т.е. истинският човек не е свръхчовек, а този, който намира и живее човешката и своята собствена истина като литургично и молещо се битие.

Антропологическата дефиниция намира своето най-пълно и точно изражение в литургичното и молещо се битие на човека до такава степен, че литургическото предназначение на човека става неговото истинско предназначение: „ще пея на моя Бог докле съществувам”(Пс. 103:33). Това означава, че не е достатъчно човек да има или да отправя молитва, в смисъл на някакво случайно или редовно религиозно задължение. Той трябва да стане молитва и най-вече  молитва на всяко тварно същество, да покаже и да изрази чрез своето битие, че молитвата е извор, форма и най-съкровен живот на нашия живот, както и че нашият живот е действителен, когато изцяло се превърне във време за молитва[iii].

Молитвата е знак за боголюбие и автентична любов към Бога, защото „в самия предел на смъртта, в Бога, вече не сме разделени и  молитвата става същността на любовта”[iv]. „Този, който истински обича Бога, той винаги се моли неразсеяно.  И този, който винаги се моли неразсеяно, той  истински обича Бога. Този, чийто ум е прикован в някое от земните неща, не се моли неразсеяно”[v]. Затова  молитвата е извор и обогатяване на богословието, защото „ако си богослов, се молиш истински; и ако се молиш истински, си богослов”[vi]. Затова именно молитвата представлява мярка и критерий за православната духовност и нейната жизненост и възход. Молитвата конституира и изгражда духовността, развива я и я обогатява, укрепва я и я възпълва.

Молитвата свидетелства по жив и категоричен начин, че вървим по пътя на духовния подвиг, като чрез нея  преодоляваме всички пречки и изкушения. Напротив, нейното отсъствие и изоставяне е тъждествено с умъртвяването на духовния живот, защото тогава се лишаваме от помощта и благодатта на Бога, благодатта на дейното присъствие на Светия Дух и оставяме сами  в едно затворено равнище, в похотта и в произволието на нашата воля. Това, което казваме или вършим без молитва, е погрешно, вредно и нескончаемо, защото носи в себе си семената на трагедията и премеждието, на невежеството и безсилието на падналото и отчуждено същество. С други думи, на човека, който е затворен в човешките ограничения без още да е предприел откриването на безкрайните възможности, които ни подарява общението на живота с Бога.  Молитвата е движещата сила на всички човешки усилия, на целия духовен живот.

Молитвата, чрез която получаваме опит от Божията благодат и харизми, е „върховната в пространството на добродетелите”[vii], тази, която утвърждава и възпълва, заздравява и усъвършенства подвига на добродетелите и Божиите заповеди. Тя е майка и питателница на добродетелите, които поражда и храни чрез общението с и любовта към Бога и затова всеки подвиг за придобиването на  добродетелта се включва в  молитвата и е възможен само чрез нея.

Трудностите и пречките за извършването на молитвата са много и многообразни. Те идват главно от лукавия и мразещия доброто, антибога и човекомразец сатана, който помрачава и изопачава, унижава и обезсилва молитвата. Защото най-голямото неговото поражение е молещият се човек, този, който е обърнат към Бога, който се завръща и намира мир в Него. Като най-голямо изкушение на молитвата обаче бихме могли да споменем нейната замяна или подмяна от всяко автономно човешко  любопитство  и полезно социално занимание, тъй като зад тази примка се крият падението от богоцентричносттта в антропоцентризма (антропомонизма) и сатанизмът на човешката воля, пренебрегвайки Божията воля. Така стигаме до факта, че трудностите и пречките в молитвата не са чужди спрямо нашето собствено аз. С други думи, те са свързани  със състоянието на нашето отчуждение, с немощта на нашата природа, с нашия мрак, когато целият ни живот е движение между автономността и хетерономността, т.е. едно противоестествено и нереално движение  на човека.

Не трябва да пренебрегваме факта, че истинската молитва минава през смирението и покаянието, през решението на човека да се отрече от себе си и от своите добродетели, похоти и желания, да превъзмогне човешкото равнище и неговите автономизирани възможности и да се преобрази в човек на копнежа за слава на Бога, да осъществи и въплъти думите нека ми бъде по твоята воля и дума (Срв. Лука 1:38).  Нищо не е по-значимо и решително за човека от приятелството с Бога и Неговата свобода, от Неговата милост и човеколюбие. 

 Естествено хората могат да правят планове и да се мъчат да ги наложат, но онова, което пребъдва накрая, е Божията воля, планът на божествената икономия.

АМИН!

протопрезвитер Михаил Кардамакис

[i] Ol. Clement, Τό πνεύμα του Σολζενίτσιν, σελ. 193.

[ii] Αυτόθι, σελ. 194 „И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди! и който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром” (Откр. 22:17).

[iii] Мат. 6:6. P. Evdokomov, Η πάλη μέ τόν Θεό, σελ. 342, Ιδίου, Ορθοδοξία, σελ. 129 εξ.

[iv] Ιγνάτιος ο Θεοφόρος, ΒΕΠΕΣ τ.2, σελ. 284.

[v] Μάξιμος ο Ομολογητής, Φιλοκαλία, τ. 2. Σελ. 14.

[vi] Νείλος ο Ασκητής, Φιλοκαλία, τ.2, σε. 182.

[vii] Γρηγόριος ο Νύσσης, P. G. 46 301B.