„Мистическото богословие“ като духовен опит и израз на догматическа позиция. 

 В известен смисъл всяко богословие е мистическо, доколкото явява тайната Божия, основните дадености на Откровението. От друга страна, често пъти мистиката бива противопоставяна на богословието като област, недостъпна за познанието, като необяснима тайна и скрита същност, която по-скоро може да бъде преживяна, отколкото позната, като нещо, което се поддава по-скоро на един особен опит, който надминава нашите способности за разбиране, отколкото на каквото и да било сетивно или умствено възприятие. Ако приемем последната концепция без резерви, противопоставяйки решително мистиката и богословието, в края на краищата ще стигнем до тезата на Бергсон, който в „Два извора“ (A. Bergson, Les deux sources de la morale et de la religion, Paris, 1932) различава „статичната“ религия на църквите – една социална и консервативна религия, от „динамичната“ религия на мистиците – религия лична и обновяваща. До каква степен е бил прав Бергсон, утвърждавайки това противоречие? Въпросът е труден за разрешаване, още повече, че тези два термина, които Бергсон противопоставя в областта на религията, се основават на двата полюса на собственото му философско виждане за мирозданието – природата и жизнения порив. Но, независимо от вижданията на Бергсон, често пъти се изказва мнението, считащо мистиката за област, запазена за неколцина, едно изключение от общото правило, привилегия, дадена на няколко души, наслаждаващи се на опита на истината, докато другите трябва да се задоволяват с повече или по-малко сляпа покорност спрямо догмата, наложен външно като принудителен авторитет. С изтъкването на това противоречие често пъти се отива твърде далече, особено ако се насили малко повече историческата реалност. По този начин се стига до противопоставяне между мистиците и богословите, между носителите на Духа и представителите на йерархията, между светците и Църквата. Достатъчно е да си припомним редица откъси от Харнак, „Животът на св. Франциск“ от Пол Сабатие и други произведения, най-често писани от протестантски историци.

Източното предание никога не е разграничавало рязко мистиката и богословието, личния опит на божествените тайни и догмата, потвърден от Църквата. Думите, изречени преди повече от един век от големия православен богослов митрополит Филарет Московски, прекрасно изразяват това становище: „Не трябва да смятаме за чужда или незасягаща ни никоя, дори и най-скритата мъдрост, а със смирение да настройваме ума си за съзерцание на божественото и сърцето си – за преживяване на небесното“ (Митр. Филарет, Слова и речи, т. ІV, Москва, 1882, с. 87). С други думи, догматът, израз на богооткровена истина, който ни се представя като непостижима тайна, трябва да бъде преживян от нас в един процес, в който вместо да приспособяваме тайната към собственото си възприятие, ще трябва, напротив, да се потрудим за дълбоката промяна на своя ум, за вътрешното му преобразяване, така че да придобием способността за мистичен опит. Вместо да се противопоставят, богословието и мистиката се подкрепят и взаимно се допълват. Едното е невъзможно без другото: ако мистичният опит е лично разработване и оползотворяване съдържанието на общата вяра, то богословието е начин на изразяване, за обща полза, на онова, което може да бъде преживяно от всеки. Без истината, съхранявана от цялата Църква, личният опит е лишен от всякаква достоверност и обективност; той се превръща в смесица от истина и лъжа, от реалност и илюзия, един „мистицизъм“ в отрицателния смисъл на думата. От друга страна, учението на Църквата не може да има никакво влияние върху човешката душа, ако не изразява по някакъв начин вътрешния опит за истината, който е даден в различна степен на всеки вярващ. И така, няма християнска мистика без богословие, но по-същественото е, че няма богословие без мистика. Съвсем не е случайно това, че преданието на Източната църква е запазило названието „Богослов“ само за трима свещени писатели, първият от които е св. Йоан, най-„мистичният“ от четиримата евангелисти; вторият – св. Григорий Назиански, автор на дълбоко съзерцателни поеми; и третият – св. Симеон, наричан „Нови Богослов“, поет на единението с Бога. Затова тук мистиката се разглежда като съвършенство, като връх на всяко богословие, като богословие в истинския смисъл на думата…“

Владимир Лоски

Превод от френски Екатерина Крумова
Богословска редакция проф. Тотю Коев