Защо това «разкаяние за казаното» оставало за подвижника живо и силно както преди? Защо той безмълвникът, напомнял на другите, но и на себе си за опасностите, които крие собственият ни език? Дори може би преди всичко на себе си?

Когато говорим неудържимо и безпорядъчно ни е много трудно да проследим всичко, възкачило се на езика, нейде от сърдечните недра и повъртяло се на него известно време, за да бъде обронено. Вечер чувстваме опустошеност, умора, някаква неясна тежест на душата и отнасяме всичко това към впечатленията от изминалия ден, към  неговите обстоятелства - понякога не съвсем прости, а понякога дори изкусителни.  Не се и досещаме, че до голяма степен причината е в нас самите, че тази умора и опустошеност са от това, че не сме внимавали в «излизащото от устата», в това колко и как сме говорили.

Струва ни се напълно естествено и обичайно да общуваме, да поддържаме разговора, да беседваме... Пребиваването в съобщество с други хора ни изглежда като необходимост и неделима част от живота и това наистина е така. Но рядко някой си дава сметка за това, че всеки път, преди да произнесем каквато и да било дума, е необходимо поне малко да поразмислим, да я премерим на везните на сърцето, да разберем ще бъде ли казаното правдиво или ще се окаже лъжа, ще донесе ли полза или ще навреди, да усетим добра или зла ще е думата.

Често започваме да говорим просто защото сме поискали да кажем нещо, подчинявайки се на вътрешния импулс, без да го анализираме и оценяваме - най-вече от евангелска гледна точка.

«Защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден» (Мат. 12: 37) -  това предупреждение често пъти ни звучи иносказателно: какво са думите, важни са делата! Но ние не сме Господ. И ако нещо е казано от Него, значи казаното е истина.

Съществува много тясна връзка между това, което казваме и нас самите. «Не ни е дадено да знаем как словото ни ще отекне...»(„Не ни е дадено да знаем как словото ни ще отекне..."  - цитата от известно стихотворение на Фьодор И. Тютчев - руски поет, преводач, мислител, философ, публицист, дипломат, общественик от XIXв., (бел. прев.) - не само в живота и съдбите на другите хора, но преди всичко в нашата собствена. Произносимото от нас ни оказва колосално влияние и до голяма степен ни формира по някакъв вторичен, но много действен начин. Или ние управляваме словото си, отнасяйки се към него съзнателно и отговорно, или то управлява нас.

Това, което говорим, така или иначе винаги проявява някаква част от съдържанието на нашия живот, на сърцето ни, на нас самите - в това число и казаното «случайно», между другото, без разсъждение и осмисляне. Първо проявява, а после закрепва и отглежда това съдържание в нас и тежко ни, ако закрепеното и отгледано не е най-доброто от онова, което може да бъде в човека. Поради тази причина се образува единството на произнесеното и живота на човека, дори и да лъже. Може отново да си спомним думите на преподобния Антоний Велики: «Бог ще те пази дотогава, докато пазиш устата си». Това значи, че ще бъдем пазени дотогава, докато сме готови да съзидаваме, докато сме внимателни към себе си, докато вътрешната работа продължава и няма да бъдем пазени, ако вътрешно се разоряваме, ако не следим какво се ражда в сърцето и после излиза от устата. Защото Бог е близо до боящите се от него и е далеч от тези, които говорят необмислено, безстрашно и много.

Многото говорене не е безопасно не само защото е трудно да се съхрани вниманието, но и защото: «При много говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен» (Притч. 10: 19). Преподобните Варсануфий Великий и Йоан Пророк обясняват  на своя ученик и впоследствие известния на целия християнски свят тогава все още не авва, а просто Доротей: «Ти говориш толкова много само защото не си познал още вредата от това». Каква вреда? Има и друго обяснение, не по-малко убедително:  устата са като вратата на дома - ако се отваря често, излиза топлината.

Топлината... Тази същата топлина, която радва сърцето ни и съобщава на живота усещането за неговата истинност, която изпитваме след добра молитва или когато сърдечно се умиляваме след четене на светоотечески книги, или пък по време на богослужение, когато това, което се изпява и прочита особено силно трогва душата. Топлината, която така бързо загубваме без дори да забележим - как и защо. Ако сме по-внимателни, ще видим, че я губим  веднага, щом започнем много и «невнимателно» да говорим, при това не само за неща суетни и празни, но и за неща душеполезни. А ако сме още по-внимателни, ще забележим и повече неща...

Много е важно да се разбере тази огромна вътрешна връзка между това, което пребивава в нас и това, което излиза навън. Да се разбере доколко едното влияе на другото. Доколко нашето слово зависи от нашия живот и животът - от словото ни. Затова за всяка празна дума ще отговаряме в съдния ден (вж.: Мат. 12: 36). Ако тя е била излишна и ненужна, то тя е отгледала и укрепила в нас излишното и ненужното, измествайки от сърцето това, което е било жизнено необходимо. Или по-лошо - ако словото ни е било зло и гнило, то е умножило и затвърдило в нас злобата и гнилостта.

Как да се научим да оценяваме онова, което искаме да кажем, преди то да се е освободило? Как да овладеем изкуството да претегляме думите на везните на съвестта си?.. Колко е трудно...

Колко добре го е разбирал това този, който често съжалявал за казаното и никога не се разкайвал за мълчанието! Защото само в мълчанието се ражда това дивно умение да разбираш себе си, мислите и думите си. Парадоксално, но факт.

И затова - още по-парадоксално е, че обезателно трябва да се научим да мълчим, за да се научим правилно да говорим.

Pravoslavie.ru

Игумен Нектарий (Морозов)

Превод: Анелия Павлова